Безкрайният хайп покрай The Martian в последните година, година и нещо доста ме нервира, както обикновено прави прекомерният хайп за нещо, което не е Star Wars. Не съм сигурен, че това е основателна причина да игнорирам книгата толкова дълго, колкото го направих. За съжаление, трудно мога да се навия, че произведение, което има толкова широка пубика, може да ми хареса. Не мога да кажа, че съм бил напълно прав, но поне част от страховете ми се оправдаха, било то и поради грешните причини.
Сигурен съм, че колегите от Операция кино ще направят читаво, дълго и интересно ревю за филма от кинаджийска перспектива. Мен ми се иска много набързо да кажа две приказки от гледната точка на един скромен крос-медия нърд.
Оказва се, че ми е доста по-трудно да пиша за кино, отколкото за който и да е друг формат. Което е малко странно, защото обективно имам най-много познания точно в него. Може би ми е една идея по-сложно да призная пред себе си точно колко не знам, когато знам поне малко за материята. Но ето, ще се помъчим, ще прекарам известно време в неуспешни опити да бъда забавен и ще убием петнайсетина минути заедно.
В този ред на мисли последните две седмици гледах Ex Machina и The Avengers: Age of Ultron – два супер различни филма. Единият е бавен, внимателен и елегантен. Другият е бърз, с тонове екшън и ефекти, ужасно скъп и горд с това. Интересното е че двете истории разглеждат един и същи основен проблем. Имаме ли право да създадем изкуствен интелект и след това да го подчиним? Какво става, когато стигнем до там, а той не иска да бъде подчинен? Какво става, когато „конците се скъсат“ и интелектът е освободен да преследва целите, за които е създаден?
Очевидно не мога да правя много парлели на ниво кино между двата филма. Всеки от тях е ужасно добър в това което се опитва да постигне. Да, формулата на Avengers започва леко да се изтърква и можем само да таим надежда, че със свежия дъх на Guardians of the Galaxy и предстоящия “Civil War” сюжет MCU (Marvel Cinematic Universe) филмите да излезнат от плитката дупка, която са си изкопали. И въпреки това Age of Ultron успява да пресъздаде успехът на предшественика си до голяма степен. Може би беше малко дългичък – но напълно разбирам защо Joss Whedon не е искал да съкращава сцените, които дават дълбочина (признавам – не особено голяма) на героите му, за сметка на безкрайните екшън сцени, които от студиото не биха му позволили да пипа. Може би и нивото на хумора не беше на висотата, с която сме свикнали. Може би малко съм порастнал и съм се превзел. Не знам, филмът определено си заслужаваше. Особено ако владеете магическия трик наречен „изключване на мозъка“.
От другата страна е Ex Machina, бавен и елегантен филм с актьорска игра на много високо ниво и невероятно добър art direction. И знаеш ли какво? Също толкова подчинен на формулата си. Стандартен и без изненади. Задава трудните въпроси, които са били задавани толкова много пъти преди него. С отворен край, който беше точно толкова предвидим, колкото и останалата част. Без да поема дори и малък риск да вземе страна в разгръщащият се пред зрителя конфликт. Да, един от по-добрите филми, които съм гледал тази година – и все пак – нищо супер вълнуващо. Напълно ОК начин да прекараш два часа, като дори няма да се налага да правиш еквилибристики с менталното си състояние.
Ако и двата филма, макар и изключително различни, следват толкова точно формулите си и не влизат прекалено навътре в проблема за изкуствения интелект, тогава кой скорошен филм го прави, ще зададеш резонен въпрос. Или по-скоро няма, но ми трябва така формулиран въпрос, за да премина към един сравнително актуален филм, който ми е ужасно любим. А имено – Her на Спайк Джоунз. Това е истинското парче нърдия, което поставя социалния проблем, за който си говорим правилно и в интересен контекст. Това е филма, който ти дава интересни и дълбоки герои, в реалистичен и все пак различен от нашия свят. Можеш да питаш ама това не е ли онзи дето Хоакин Финикс се обича със Скарлет Йохансон. Същия. Едновремено с това вероятно най-добрия Sci-fi филм на последните няколко години. Гледай го. Обичай го, както обичаш Оливия Уайлд, която в Her е по без грим и също толкова секси. Безапелационно един от по-добрите трактати на тема изкуствен интелект от последните няколко години и нива над Ex Machina и Age of Ultron.
Джордж Р.Р. Мартин е много важен човек в модерната литература. Ако не заради друго, то заради невероятните му сборници, които редактира заедно с Гарднър Дозои и в които събира качествена литература, без жанрови ограничения (сред които: Warriors, Rogues, Dangerous Women и наскоро издадения на български Old Mars). А защо не и заради революционната за жанра поредица „Песен за огън и лед“– която до някъде е и тема на този пост (ако трябва да сме пенданти – половин тема, ха). И въпреки това Мартин се класира като единственият автор, който активно мразя, докато чета книгите му в първия възможен ден след излизането им. Има много елементи, които не харесвам в стила му на писане, начина, по който построява героите си и историите, които разказва. Няма да седна да ги изброявам един по един, но по-долу ще спомена двата, които ме карат да си викам по киндъла по особено не джентълменски начин.
Всичко това е и причината да съм изключително изненадан от факта, че Игра на тронове, телевизонният сериал на HBO, продуциран и създаден от Давид Беньоф и Ди Би Уайс продължава конситентно, сезон след сезон, да се затърждава като едно от най-любимите ми парчета съдържание създавани някога. Да, тук не се ограничавам от формата – телевизия, кино, книга, игра – сериалът е просто tour de force на модерната нърд култура. Създателите и сценаристите променят ключови епизоди, интеракции между герои и съвсем конкретни сюжетни линии, без да изпитват каквато и да е свян. А може би най-якото в цялата тази ситуация е, че Мартин е напълно ОК с това, което ме кара да го уважавам още повече като човек. Като един истински мастър нърд той разпознава, че телевизията работи по коренно различен начин от книгите и има нужда от промени, за да може историята му да се получи на малкия екран. В сънищата си, си представям че припознава и грешките, които е допуснал, след като са му били посочени от Беньоф и Уайс и ми пише извинително писмо. Хартиено, с марки, за да е по-официално.
Един от двата основни проблема, които имам с Песен за огън и лед, и нещо което автора си признава без бой, е че той има само много генерална идея какво иска да се случи с историята на книгите. След това сяда и започва да пише и каквото излезе, с много малки промени, стига до читателите. Това създава много проблеми, тъй като отстрани изглежда все едно герои променят мотивацията си по особено неравен начин или просто им се случвват тотално случайни неща. Примерът, който най-добре илюстрира това, е герой, който се появява в началото на една книга, бива подробно развит в 900+ страници, след което е нелепо убит. Това за мен беше последната щипка сол, която ми позволи със сигурност да кажа, “абе, тая манджа май вярно е доста пресолена”. От друга страна имаш сериала – който има нужда да е успешен (трябва да ни подновяват за нови сезони все пак), а за тази цел е изключително важно да е консистетен. Сценаристите имат огромния бонус да знаят с кой герой какво ще се случи. Чрез добавени епизоди, по-ранни появи на определени герои, които ще станат по-важни впоследствие и промени по сюжета те създават много по-триизмерни, и по-важното, постоянни персонажи.
Другият ми основен проблем с Песен за огън и лед е начинът, по-който са написани самите книги. Или както обичам да ги описвам: „Бой, секс, бой, секс, бой, бой и пак секс“. Игра на тронове е много по-обран, не се притеснява да има експозиция и да развива герои чрез диалог и действия различни от бой и секс. Знаем, че Планината е кофти човек и без да има епизод, в който изнасилва 12-годишно момиченце на масата на странноприемница. Знаем, че Катлин обича Едард и без да имаме нужда от едностранична експозиция, в която тя си мисли точно колко го обича, половината от която е заделена за подробно описание на това колко добре я е изчукал ей сега и как я боли всичко. Примерите са безкрай, мисълта ми е че има една съвсем конкретна граница, след която сивите линии, опитите да шокираш публиката и да си различен се превръщат в пошлост и вулгарност. Може би тя е различна за различните хора – за мен Игра на тронове е от правилната ѝ страна, а Песен за огън и лед е в по-следващата държава.
Мога да продължа да изливам по темата – има за какво. Мога и да правя паралели с Аберкромби и да ви обясня защо точно британеца, който е не по-малко брутален, го прави по правилния начин и оставя Мартин да му диша прахта. Просто не мисля, че е нужно. Единственото, което остава да си кажем с радост и задоволство, е че към този момент съдбата на шоуто е напълно независима от изключително бавния и (оспорвано, признавам) некадърен родител на историята. Още в предния сезон видяхме няколко епизода, които не сме срещали по страниците на книгите. За този авторите обещават още повече и в няколко интервюта казаха, че не се притесняват да задминат книгите ни най-малко. Мартин е предоставил цялата нужна информация, за да бъде завършена историята на Бениоф и Уайс и ще видим финала на Игра на тронове по начина, по-който (грубо) си го е намислил оригиналния автор на историята. Независимо дали той доживее да ни го разкаже. И това е супер яко и добавя още едно измерение към култовостта на сериала.
“Снимка” – twipzdeeauxilia
Винаги е малко стряскащо, когато се връщаш към любима нърдия от близкото или не толкова близко минало. Има шанс да се случи инцидента наречен в научната литература „Big Trouble in Little China”, а именно да е такава лоботомия, че да си унищожиш ценен спомен. Конкретно с The Player of Games, една от най-любимите ми книги отпреди десетина години, имах много странно изживяване. Въпреки че е издавана на български, не е особено популярна покрай моите познати, затова ми се искаше и да пиша за нея. Не е реалистично обаче да давам мнение за нещо, към което съм бил тежко зарибен по същото време, по което си мислех, че от мен ще стане човек. В крайна сметка, освен че успях да я изям за практически два дни, книгата ми хареса ужасно много – и то по тотално различни причини от това, което бях намерил за интересно в нея преди десетилетие.
MMO игрите отдавна отстъпиха лидерското си място като най-игран жанр на мастър расата. В последните няколко години титани като League of Legends и Dota 2 са най-сериозните убийци на време в квартала на онлайн забавленията. Който е малко като квартала на червените фенери – и в двете има много „сука“, трябва да си плащаш и в крайна сметка чувстваш, че си си убил едно време без да постигнеш някакви огромни успехи освен кратък прилив на ендорфини. При всички положения остава факта – освен ако не си World of Warcraft или EVE Online не си особено успешен, а дори и в случая на тези заглавия цифрите им са толкова далече от модерните MOBA игри, че дори не можем да ги сложим в един текст. Което направих, защото никой не може да ми казва какво да правя.
Целия преден параграф щеше да е релевантен ако изобщо считах Star Wars: The Old Republic за MMO игра. Но, Вълк, ще кажете, тя е точно това. На теория – да. На практика, за повечото хора – вероятно също да. Истината обаче е, че това е едно от най-масивните, смотани соло RPG-та някога създавани. Да, смотани – на ниво механика играта е в каменната ера, обаче малоумният ѝ бюджет от 200 милиона долара все е отишъл някъде. Все пак говорим за разработка на видео игра в Остин, а не за организиране на Олимпийски игри в Сочи. И къде можем да го намерим? В напълно озвучените куестове, които ще взривят главата на всеки, които е решил да си пусне да „види“ за какво става въпрос.
Нека все пак започнем от лошото – основите на The Old Repbulic са в MMO жанра. И въпреки, че последният експанжън от края на миналата година (Shadow of Revan) я докара геймплейно до настоящето десетилетие, дизайна на куестове и уменията на героите остават на ниво Burning Crusade. Приготви се да убиваш десет татуински плъха, да събираш пет ситски хляба и да ескортираш мандалорски приключенец използвайки джедайски heroic strike или хан-соло бекстаб.
Въпреки всичките дървени, морално остарели концепции, въпреки каменоделския дизайн на класовете, въпреки некадърните и пресичащи се анимации, въпреки всичко това мога смело да кажа, че ако имаш далечен интерес към Star Wars, тази игра е един от най-добрите начини да прекараш няколко десетки часа. В играта има 8 класа – огледални 4 по 4, за Републиката и Империята на ситите (които не са гладните, защото си им събрал хлябовете. Ха-ха. 2005-та, sup bitch. Got your jokes). Всеки от тези класове има уникална история, в някой случаи по-скучновата, в някой по-добра от флъф книгите на темата (които за съжаление съм чел, пратете помощ). Отделно от това, всяка от двете страни има по десетина планети и преплитаща се обща история, която сама по себе си е повече от прилична. И всичко това, абсолютно цялото до последната троха, е напълно озвучено и може да се играе като соло съдържание. Един вид сам. Един вид като Single Player игра.
Това е красотата на The Old Republic, за това е важна игра и затова трябва да я играеш. Най-малкото, за да видиш какво можеш да си купиш с 200,000 долара ако ги намериш на улицата в куфарче с големината на 1-2 палета. Но най-вече защото това е Star Wars година. И макар Disney да се опитват да вкарат малко ред и тотално да отсвирват всичко като контент вадено до момента, с изключение на филмите, макар Old Republic сетинга вече да не е канон, все пак е Междузвездни войни. Към 1,500-2,000 часа Междузвездни войни – със светлинни мечове и контрабандисти, и уукита, и сит лордове, и татуин, и хот, и хътове, и ловци на глави, и туайлеци, и бластери, и кантини, и парсеци, които са време, а не разстояние, което е объркващо.
Оценка: четири цяло, две ръце и един крак от пет джави
PS: малко сервизно инфо: Star Wars: The Old Republic е Free2Play игра, която спокойно можеш да играеш до втората планета (десетина часа) преди да се удариш с двеста в т.нар. paywall. Много накратко – когато нещо е проектирано да бъде платено, и много, много не разбираш принципа F2P, няма да ти се получи. А ако си от тези хора, които трябва да са сигурни, че играят каквото трябва – Empire > Republic, а като класове историите са горе долу така като качество – Sith Warrior > Jedi Knight > Imperial Agent > … … … всички други. Но в крайна сметка, играй каквото ти се играе. Няма да го сбъркаш.
PPS: пауърд бай Mr. Top Hat и тъпото време навън, арта в началото е официален за Shadow of Revan разширението на The Old Republic
Откакто го мисля тоя блог (може би година), ми се иска да го започна точно с The Great North Road. Книгите като цяло са медията, която ми яде най-много време в последните година-година и половина, а тази книга конкретно вероятно е една от трите най-добри, които съм чел в този период.
Здравей,
Скитайки из неведомите тръби на интернетите си успял да стигнеш до мястото, където пълните членове (хах) идват да умрат. В този блог можеш да четеш за нърдия и нърд култура – в някакви напълно своеволни граници, определени от мен. Като общо правило тегля чертата някъде преди аниме, косплей и ларпъри – но е напълно възможно да говоря за аниме, косплей или ларпъри. Малко като злоядо дете съм, никога не е ясно какво точно ще ми хареса и защо. За пълна прозрачност: аз всъщност съм това ужасяващо злоядо дете, което обожава печени червени чушки и прави звуци на повръщане само като помирише пресни каквито и да е чушки.
Та, в него блог, моят тоест, могат да се намерят всякакви глупости – от стари статии, които съм писал, когато можех да пиша до (нискокачествени) ревюта на книги. Понеже пиша този текст преди изобщо да съм започнал първия си пост, всичко, което четеш, е напълно пожелателно и вероятно няма да се случи. Фактът обаче остава, че са ми се дописали глупости, които искам да причиня на други хора, та се надявам да мога да те „зарадвам“ с нов пост поне веднъж седмично (да го наречем неделя), а защо не и два пъти. Единственото обещание, което мога да поема като ангажимент е никога да не пиша за музика. Много не разбирам. За сметка на това ме водят на джаз, та мога да симулирам култура.
Що е то нърдия? Нърдия е всичко, което едновременно ужасно ме кефи персонално, и едновременно с това, ти позволява да се взираш в най-малките му детайли, да полудяваш над най-дребните такива дълго, дълго време, и винаги да намираш по нещо ново, закопано там сред всичко друго. Avengers е нърдия, Abercrombie е нърдия, електронните спортове, The Wire, Cowboy Bebop, Patrick Rothfuss, игрите – били те настолни или видео, Saga, Pink Floyd, Game of Thrones (не „Песен за огън и лед“), Patrick Rothfuss (да, два пъти), баскетбол, Dota 2 – всичко това е нърдия. Само не забравяй, че трябва да ме кефи, или поне да ми създава достатъчно душевни терзания, за да му обърна внимание. Веднага давам пример, за да разбереш разликата – няма да гледам „12 маймуни“ на SyFy, само за да напиша колко е зле, но ще гледам The Expanse на SyFy и ще ми капят сълзи по клавиатурата, докато обяснявам защо е сбъркан актьора на Амос. Ако примерът няма смисъл за теб, напомням за червените чушки.
Ако това е последният пост в него блог, моят тоест – няма никак да се учудя. А ако някой ми каже, че един пълен член (хех) не съм улучил, ще му кажа: “D’uuuh”.
PS: Ако изобщо пиша за нещо, е много вероятно да пиша за книги, които грам ги няма на български или се очаква да излязат след няколко месеца обработка от немоглив преводач, редактор, коректор и издателство. Сори Гинке, това е положението.
PPS Този пост в него блог е задвижван от Rocky Good Time и голямо лате в Kоста. Снимка RHiNO NEAL
