The International 2015 – част 3: мета играта

25 July 20153 October 2015 wolfesports, featuresLeave a comment

В по-долния пост използвам доста терминология, която е специфична за Dota 2, но тъй като не мисля, че това е пост, който би бил интересен на хора, които не са супер навътре в играта, не съм се старал да обяснявам, така че да бъда разбран. Щях да кажа, че се извинявам, ама да вземеш да погледаш малко дота, че да четеш адекватно блога на Вълка, а?

Мета ирата – това животно, за което малко хора извън състезателните игри са чували, но което е най-важното за един успешен електронен спорт. Ако метата е статична и не се развива и променя непрекъснато, играта става скучна на по-голямата част от публиката. Един от най-добрите примери за това е Starcraft II – много тежка игра на механично ниво, с много позитиви като спорт, но след като минат няколко месеца в определен експанжън мета играта се втвърдява и голяма част от зрителите изчезват и никога повече не се връщат. Точно на обратния край на спектъра е Dota 2, играта в която на IceFrog му е позволено абсолютно всичко, с изключение на пачове в опасна близост до The International.

Continue reading “The International 2015 – част 3: мета играта” →

The International 2015 – част 2: Фаворитите

22 July 20153 October 2015 wolfesports, features2 Comments

Петте ми фаворита за the International 2015, без особена изненада, са и отборите, които се надявам да се представят най-добре на турнира. По-долу ще намериш кратко представяне на всеки от тях, както и играча, който считам за ключов във всеки от тях:

Team Secret

All-star отбора на западната Dota и ясните фаворити преди началото на турнира. Отборът печели последните три големи LAN турнира, на които участва, побеждавайки повечето от останалите участници в The International. С ужасяващо силна support двойка, която съвсем случайно включва и един от двата най-добри западни драфтъра, стабилен off-lane, едно от механично най-добрите агресивни carry-та и вероятно най-силния mid в света. Secret са чудовището, което ще причини безсъници на останалите участници през следващите две седмици в Сиатъл.

Ключов играч: Arteezy – Артур не е най-добрият играч в отбора, дори не е и най-доброто carry. Но със сигурност е най-лабилният от петимата. Ако успее да запази хладнокръвие, и ако Puppey и Kuro успеят да го опазят от почти сто процентовата атака, която всички други отбори ще му наложат, трудно мога да си представя отбор, който може да се състезава със Secret с не-изнервен Arteezy.

Vici Gaming

На хартия Vici трябва да са непобедими. Fenrir и FY са най-силната support двойка в Китай. Ice^3 е луд гений в off-lane-а. Super е ужасяващ mid. Hao, на свой ред, е най-силната агресивна единица в Китай, а в момента метата не позволява на carry-тата да фармят 25-30 минути, преди да започнат да се появяват за бой. И все пак, към момента Vici не работи толкова добре, колкото би трябвало.

Ключов играч: Super – Умението на този играч да контролира посоката и темпото на играта от mid позицията е едно от най-добрите в света, а чисто механичните му умения му позволяват да доминира matchup-и, в които е с предимство. Ако Super успее да повтори играта си от предишния International, е напълно възможно Vici да спечелят целия турнир.

Evil Geniuses

Възможно ли е това да е годината, в която старецът на Dota-та Fear най-накрая ще успее да се докопа до така желаната победа? Миналата година това беше напълно постижимо, какво се обърка? С две думи, неподходящата мета, както и тактическата им грешка Arteezy да играе mid, а не carry – позиция, на която е много по изложен на ганк и съответно е позиция, на която Артур има много по-голям шанс да загуби концентрация и да започне да играе като кифла. Тази година EG се завръщат със запазена основа (и все още най-добрия off-lane-ър в играта – Universe), по-стабилна съпорт двойка и ново дете в mid позицията. Ще успеят ли ветераните да вдъхнат сигурност на Sumail или ще станем свидетели на нова Arteezy имплозия?

Ключов играч: PPD – много е просто – EG печелят, когато PPD драфтва добре. EG губят, когато PPD е несигурен в драфта.

Invictus Gaming

Кралете на китайската Dota и единственият отбор с титла, който според мен има шанс да повтори тази година. А няма ли да е сладко, ако Burning най-накрая спечели? Легендарното carry, човекът дефинирал позицията в последните 10 години, с вероятно последен-последен опит да вдигне щита. Със шампионски support двойка и mid играч и стабилен off-lane, IG имат реален шанс да оставят титлата в Китай.

Ключов играч: Chuan – Винаги. Когато Chuan играе, печели игри сам. Когато играта му не върви, губи за целия отбор. Ако Faith му избере правилните герои и ако играта на малайзиеца тръгне, IG ще са много страшен отбор.

Team Empire

Просто защото трябва да има един CIS отбор. VirtusPro ще се оакат, както го правят всяка година, Vega Squadron няма да минат през Wild Card-а, а един Sonneiko Na’Vi не прави. Затова и честта на руската Dota ще трябва да бъде защитена от Empire. Което в никакъв случай не е лошо, Empire имат много силен отбор тази година. Alwayswannafly и Alohadance ще са стабилни. Yoky ще си свърши работата, но хората, които трябва да блеснат и да изнесат отбора на раменете си, са Resolut1on и Silent – ако кроткото кери и украинската супер-звезда играят извън този свят, което е напълно във възможностите им, Empire имат реален шанс да спечелят турнира. Всичко по-малко от божествено представяне от тях обаче ще доведе до средняшки завършек.

Бонус рунд: Cloud 9

Ех, Clown 9, вечните also rans. Винаги втори. Няма как да не им съчувстваш – отбора, който работи най-много, но на който винаги не му достига малко. Ако трябва да сме реалисти, този път няма да им достигне много. Просто не са в класа на горните пет отбора, а и не виждам какво може да се случи, така че да направят легитимен опит да спечелят. Ако всичките им пет играча рязко станат два пъти по-добри, вероятно психиката на EternalEnvy, FATA или Bone7 ще се счупи някъде по пътя.

Ключов Играч: n0tail BigDaddy – чрез викане към победа. Винаги.

The International 2015 – част 1: The какво?

20 July 20153 October 2015 wolfesports, features, игри2 Comments

Предвид че този блог има малко по-широка публика, ще си позволя първият ми пост за предстоящия в Сиатъл The International да е с по-описателен и исторически характер. Та. The International 2015 е турнир по Dota 2 (компютърна игра, неуки) с награден фонд 17 000 000 долара. Да – седемнадесет милиона долара. За сравнение, турнирът за мъже на Уимбълдън тази година има общ награден фонд от малко над 16 милиона долара. Резонният въпрос, който вероятно повечето от вас, които не са в час, задават, е „Какво?“

Continue reading “The International 2015 – част 1: The какво?” →

Ex Machina, Age of Ultron и изкуствения интелект

10 May 20153 October 2015 wolffeatures, филми2 Comments

Оказва се, че ми е доста по-трудно да пиша за кино, отколкото за който и да е друг формат. Което е малко странно, защото обективно имам най-много познания точно в него. Може би ми е една идея по-сложно да призная пред себе си точно колко не знам, когато знам поне малко за материята. Но ето, ще се помъчим, ще прекарам известно време в неуспешни опити да бъда забавен и ще убием петнайсетина минути заедно.

В този ред на мисли последните две седмици гледах Ex Machina и The Avengers: Age of Ultron – два супер различни филма. Единият е бавен, внимателен и елегантен. Другият е бърз, с тонове екшън и ефекти, ужасно скъп и горд с това. Интересното е че двете истории разглеждат един и същи основен проблем. Имаме ли право да създадем изкуствен интелект и след това да го подчиним? Какво става, когато стигнем до там, а той не иска да бъде подчинен? Какво става, когато „конците се скъсат“ и интелектът е освободен да преследва целите, за които е създаден?

Очевидно не мога да правя много парлели на ниво кино между двата филма. Всеки от тях е ужасно добър в това което се опитва да постигне. Да, формулата на Avengers започва леко да се изтърква и можем само да таим надежда, че със свежия дъх на Guardians of the Galaxy и предстоящия “Civil War” сюжет MCU (Marvel Cinematic Universe) филмите да излезнат от плитката дупка, която са си изкопали. И въпреки това Age of Ultron успява да пресъздаде успехът на предшественика си до голяма степен. Може би беше малко дългичък – но напълно разбирам защо Joss Whedon не е искал да съкращава сцените, които дават дълбочина (признавам – не особено голяма) на героите му, за сметка на безкрайните екшън сцени, които от студиото не биха му позволили да пипа. Може би и нивото на хумора не беше на висотата, с която сме свикнали. Може би малко съм порастнал и съм се превзел. Не знам, филмът определено си заслужаваше. Особено ако владеете магическия трик наречен „изключване на мозъка“.

От другата страна е Ex Machina, бавен и елегантен филм с актьорска игра на много високо ниво и невероятно добър art direction. И знаеш ли какво? Също толкова подчинен на формулата си. Стандартен и без изненади. Задава трудните въпроси, които са били задавани толкова много пъти преди него. С отворен край, който беше точно толкова предвидим, колкото и останалата част. Без да поема дори и малък риск да вземе страна в разгръщащият се пред зрителя конфликт. Да, един от по-добрите филми, които съм гледал тази година – и все пак – нищо супер вълнуващо. Напълно ОК начин да прекараш два часа, като дори няма да се налага да правиш еквилибристики с менталното си състояние.

Ако и двата филма, макар и изключително различни, следват толкова точно формулите си и не влизат прекалено навътре в проблема за изкуствения интелект, тогава кой скорошен филм го прави, ще зададеш резонен въпрос. Или по-скоро няма, но ми трябва така формулиран въпрос, за да премина към един сравнително актуален филм, който ми е ужасно любим. А имено – Her на Спайк Джоунз. Това е истинското парче нърдия, което поставя социалния проблем, за който си говорим правилно и в интересен контекст. Това е филма, който ти дава интересни и дълбоки герои, в реалистичен и все пак различен от нашия свят. Можеш да питаш ама това не е ли онзи дето Хоакин Финикс се обича със Скарлет Йохансон. Същия. Едновремено с това вероятно най-добрия Sci-fi филм на последните няколко години. Гледай го. Обичай го, както обичаш Оливия Уайлд, която в Her е по без грим и също толкова секси. Безапелационно един от по-добрите трактати на тема изкуствен интелект от последните няколко години и нива над Ex Machina и Age of Ultron.

Игра на тронове срещу Песен за огън и лед. Или как да поправим една книга за телевизора

12 April 20153 October 2015 wolffeatures, книги, телевизия1 Comment

Джордж Р.Р. Мартин е много важен човек в модерната литература. Ако не заради друго, то заради невероятните му сборници, които редактира заедно с Гарднър Дозои и в които събира качествена литература, без жанрови ограничения (сред които: Warriors, Rogues, Dangerous Women и наскоро издадения на български Old Mars). А защо не и заради революционната за жанра поредица „Песен за огън и лед“– която до някъде е и тема на този пост (ако трябва да сме пенданти – половин тема, ха). И въпреки това Мартин се класира като единственият автор, който активно мразя, докато чета книгите му в първия възможен ден след излизането им. Има много елементи, които не харесвам в стила му на писане, начина, по който построява героите си и историите, които разказва. Няма да седна да ги изброявам един по един, но по-долу ще спомена двата, които ме карат да си викам по киндъла по особено не джентълменски начин.

Всичко това е и причината да съм изключително изненадан от факта, че Игра на тронове, телевизонният сериал на HBO, продуциран и създаден от Давид Беньоф и Ди Би Уайс продължава конситентно, сезон след сезон, да се затърждава като едно от най-любимите ми парчета съдържание създавани някога. Да, тук не се ограничавам от формата – телевизия, кино, книга, игра – сериалът е просто tour de force на модерната нърд култура. Създателите и сценаристите променят ключови епизоди, интеракции между герои и съвсем конкретни сюжетни линии, без да изпитват каквато и да е свян. А може би най-якото в цялата тази ситуация е, че Мартин е напълно ОК с това, което ме кара да го уважавам още повече като човек. Като един истински мастър нърд той разпознава, че телевизията работи по коренно различен начин от книгите и има нужда от промени, за да може историята му да се получи на малкия екран. В сънищата си, си представям че припознава и грешките, които е допуснал, след като са му били посочени от Беньоф и Уайс и ми пише извинително писмо. Хартиено, с марки, за да е по-официално.

Един от двата основни проблема, които имам с Песен за огън и лед, и нещо което автора си признава без бой, е че той има само много генерална идея какво иска да се случи с историята на книгите. След това сяда и започва да пише и каквото излезе, с много малки промени, стига до читателите. Това създава много проблеми, тъй като отстрани изглежда все едно герои променят мотивацията си по особено неравен начин или просто им се случвват тотално случайни неща. Примерът, който най-добре илюстрира това, е герой, който се появява в началото на една книга, бива подробно развит в 900+ страници, след което е нелепо убит. Това за мен беше последната щипка сол, която ми позволи със сигурност да кажа, “абе, тая манджа май вярно е доста пресолена”. От друга страна имаш сериала – който има нужда да е успешен (трябва да ни подновяват за нови сезони все пак), а за тази цел е изключително важно да е консистетен. Сценаристите имат огромния бонус да знаят с кой герой какво ще се случи. Чрез добавени епизоди, по-ранни появи на определени герои, които ще станат по-важни впоследствие и промени по сюжета те създават много по-триизмерни, и по-важното, постоянни персонажи.

Другият ми основен проблем с Песен за огън и лед е начинът, по-който са написани самите книги. Или както обичам да ги описвам: „Бой, секс, бой, секс, бой, бой и пак секс“. Игра на тронове е много по-обран, не се притеснява да има експозиция и да развива герои чрез диалог и действия различни от бой и секс. Знаем, че Планината е кофти човек и без да има епизод, в който изнасилва 12-годишно момиченце на масата на странноприемница. Знаем, че Катлин обича Едард и без да имаме нужда от едностранична експозиция, в която тя си мисли точно колко го обича, половината от която е заделена за подробно описание на това колко добре я е изчукал ей сега и как я боли всичко. Примерите са безкрай, мисълта ми е че има една съвсем конкретна граница, след която сивите линии, опитите да шокираш публиката и да си различен се превръщат в пошлост и вулгарност. Може би тя е различна за различните хора – за мен Игра на тронове е от правилната ѝ страна, а Песен за огън и лед е в по-следващата държава.

Мога да продължа да изливам по темата – има за какво. Мога и да правя паралели с Аберкромби и да ви обясня защо точно британеца, който е не по-малко брутален, го прави по правилния начин и оставя Мартин да му диша прахта. Просто не мисля, че е нужно. Единственото, което остава да си кажем с радост и задоволство, е че към този момент съдбата на шоуто е напълно независима от изключително бавния и (оспорвано, признавам) некадърен родител на историята. Още в предния сезон видяхме няколко епизода, които не сме срещали по страниците на книгите. За този авторите обещават още повече и в няколко интервюта казаха, че не се притесняват да задминат книгите ни най-малко. Мартин е предоставил цялата нужна информация, за да бъде завършена историята на Бениоф и Уайс и ще видим финала на Игра на тронове по начина, по-който (грубо) си го е намислил оригиналния автор на историята. Независимо дали той доживее да ни го разкаже. И това е супер яко и добавя още едно измерение към култовостта на сериала.

“Снимка” – twipzdeeauxilia

The Wolfstreet Journal

Menu

features