Оказва се, че ми е доста по-трудно да пиша за кино, отколкото за който и да е друг формат. Което е малко странно, защото обективно имам най-много познания точно в него. Може би ми е една идея по-сложно да призная пред себе си точно колко не знам, когато знам поне малко за материята. Но ето, ще се помъчим, ще прекарам известно време в неуспешни опити да бъда забавен и ще убием петнайсетина минути заедно.

В този ред на мисли последните две седмици гледах Ex Machina и The Avengers: Age of Ultron – два супер различни филма. Единият е бавен, внимателен и елегантен. Другият е бърз, с тонове екшън и ефекти, ужасно скъп и горд с това. Интересното е че двете истории разглеждат един и същи основен проблем. Имаме ли право да създадем изкуствен интелект и след това да го подчиним? Какво става, когато стигнем до там, а той не иска да бъде подчинен? Какво става, когато „конците се скъсат“ и интелектът е освободен да преследва целите, за които е създаден?

Очевидно не мога да правя много парлели на ниво кино между двата филма. Всеки от тях е ужасно добър в това което се опитва да постигне. Да, формулата на Avengers започва леко да се изтърква и можем само да таим надежда, че със свежия дъх на Guardians of the Galaxy и предстоящия “Civil War” сюжет MCU (Marvel Cinematic Universe) филмите да излезнат от плитката дупка, която са си изкопали. И въпреки това Age of Ultron успява да пресъздаде успехът на предшественика си до голяма степен. Може би беше малко дългичък – но напълно разбирам защо Joss Whedon не е искал да съкращава сцените, които дават дълбочина (признавам – не особено голяма) на героите му, за сметка на безкрайните екшън сцени, които от студиото не биха му позволили да пипа. Може би и нивото на хумора не беше на висотата, с която сме свикнали. Може би малко съм порастнал и съм се превзел. Не знам, филмът определено си заслужаваше. Особено ако владеете магическия трик наречен „изключване на мозъка“.

От другата страна е Ex Machina, бавен и елегантен филм с актьорска игра на много високо ниво и невероятно добър art direction. И знаеш ли какво? Също толкова подчинен на формулата си. Стандартен и без изненади. Задава трудните въпроси, които са били задавани толкова много пъти преди него. С отворен край, който беше точно толкова предвидим, колкото и останалата част. Без да поема дори и малък риск да вземе страна в разгръщащият се пред зрителя конфликт. Да, един от по-добрите филми, които съм гледал тази година – и все пак – нищо супер вълнуващо. Напълно ОК начин да прекараш два часа, като дори няма да се налага да правиш еквилибристики с менталното си състояние.

Ако и двата филма, макар и изключително различни, следват толкова точно формулите си и не влизат прекалено навътре в проблема за изкуствения интелект, тогава кой скорошен филм го прави, ще зададеш резонен въпрос. Или по-скоро няма, но ми трябва така формулиран въпрос, за да премина към един сравнително актуален филм, който ми е ужасно любим. А имено – Her на Спайк Джоунз. Това е истинското парче нърдия, което поставя социалния проблем, за който си говорим правилно и в интересен контекст. Това е филма, който ти дава интересни и дълбоки герои, в реалистичен и все пак различен от нашия свят. Можеш да питаш ама това не е ли онзи дето Хоакин Финикс се обича със Скарлет Йохансон. Същия. Едновремено с това вероятно най-добрия Sci-fi филм на последните няколко години. Гледай го. Обичай го, както обичаш Оливия Уайлд, която в Her е по без грим и също толкова секси. Безапелационно един от по-добрите трактати на тема изкуствен интелект от последните няколко години и нива над Ex Machina и Age of Ultron.