Джордж Р.Р. Мартин е много важен човек в модерната литература. Ако не заради друго, то заради невероятните му сборници, които редактира заедно с Гарднър Дозои и в които събира качествена литература, без жанрови ограничения (сред които: Warriors, Rogues, Dangerous Women и наскоро издадения на български Old Mars). А защо не и заради революционната за жанра поредица „Песен за огън и лед“– която до някъде е и тема на този пост (ако трябва да сме пенданти – половин тема, ха). И въпреки това Мартин се класира като единственият автор, който активно мразя, докато чета книгите му в първия възможен ден след излизането им. Има много елементи, които не харесвам в стила му на писане, начина, по който построява героите си и историите, които разказва. Няма да седна да ги изброявам един по един, но по-долу ще спомена двата, които ме карат да си викам по киндъла по особено не джентълменски начин.

Всичко това е и причината да съм изключително изненадан от факта, че Игра на тронове, телевизонният сериал на HBO, продуциран и създаден от Давид Беньоф и Ди Би Уайс продължава конситентно, сезон след сезон, да се затърждава като едно от най-любимите ми парчета съдържание създавани някога. Да, тук не се ограничавам от формата – телевизия, кино, книга, игра – сериалът е просто tour de force на модерната нърд култура. Създателите и сценаристите променят ключови епизоди, интеракции между герои и съвсем конкретни сюжетни линии, без да изпитват каквато и да е свян. А може би най-якото в цялата тази ситуация е, че Мартин е напълно ОК с това, което ме кара да го уважавам още повече като човек. Като един истински мастър нърд той разпознава, че телевизията работи по коренно различен начин от книгите и има нужда от промени, за да може историята му да се получи на малкия екран. В сънищата си, си представям че припознава и грешките, които е допуснал, след като са му били посочени от Беньоф и Уайс и ми пише извинително писмо. Хартиено, с марки, за да е по-официално.

Един от двата основни проблема, които имам с Песен за огън и лед, и нещо което автора си признава без бой, е че той има само много генерална идея какво иска да се случи с историята на книгите. След това сяда и започва да пише и каквото излезе, с много малки промени, стига до читателите. Това създава много проблеми, тъй като отстрани изглежда все едно герои променят мотивацията си по особено неравен начин или просто им се случвват тотално случайни неща. Примерът, който най-добре илюстрира това, е герой, който се появява в началото на една книга, бива подробно развит в 900+ страници, след което е нелепо убит. Това за мен беше последната щипка сол, която ми позволи със сигурност да кажа, “абе, тая манджа май вярно е доста пресолена”. От друга страна имаш сериала – който има нужда да е успешен (трябва да ни подновяват за нови сезони все пак), а за тази цел е изключително важно да е консистетен. Сценаристите имат огромния бонус да знаят с кой герой какво ще се случи. Чрез добавени епизоди, по-ранни появи на определени герои, които ще станат по-важни впоследствие и промени по сюжета те създават много по-триизмерни, и по-важното, постоянни персонажи.

Другият ми основен проблем с Песен за огън и лед е начинът, по-който са написани самите книги. Или както обичам да ги описвам: „Бой, секс, бой, секс, бой, бой и пак секс“. Игра на тронове е много по-обран, не се притеснява да има експозиция и да развива герои чрез диалог и действия различни от бой и секс. Знаем, че Планината е кофти човек и без да има епизод, в който изнасилва 12-годишно момиченце на масата на странноприемница. Знаем, че Катлин обича Едард и без да имаме нужда от едностранична експозиция, в която тя си мисли точно колко го обича, половината от която е заделена за подробно описание на това колко добре я е изчукал ей сега и как я боли всичко. Примерите са безкрай, мисълта ми е че има една съвсем конкретна граница, след която сивите линии, опитите да шокираш публиката и да си различен се превръщат в пошлост и вулгарност. Може би тя е различна за различните хора – за мен Игра на тронове е от правилната ѝ страна, а Песен за огън и лед е в по-следващата държава.

Мога да продължа да изливам по темата – има за какво. Мога и да правя паралели с Аберкромби и да ви обясня защо точно британеца, който е не по-малко брутален, го прави по правилния начин и оставя Мартин да му диша прахта. Просто не мисля, че е нужно. Единственото, което остава да си кажем с радост и задоволство, е че към този момент съдбата на шоуто е напълно независима от изключително бавния и (оспорвано, признавам) некадърен родител на историята. Още в предния сезон видяхме няколко епизода, които не сме срещали по страниците на книгите. За този авторите обещават още повече и в няколко интервюта казаха, че не се притесняват да задминат книгите ни най-малко. Мартин е предоставил цялата нужна информация, за да бъде завършена историята на Бениоф и Уайс и ще видим финала на Игра на тронове по начина, по-който (грубо) си го е намислил оригиналния автор на историята. Независимо дали той доживее да ни го разкаже. И това е супер яко и добавя още едно измерение към култовостта на сериала.

“Снимка” – twipzdeeauxilia